old.kaloyan.info

ъвсем скоро открих това и реших да го публикувам. Този блог съвсем го изоставих и е крайно време да публикувам нещо отново. Не че имам много свободно време, но при всички е така, нали? Да си дойдем на думата – за шефовете! Много се зарадвах че открих този забравен „апокрифф“. Интересно е колко време е минало, а някои от нещата още са ми смешни.

1. Шефът е енциклопедична персона – той разбира от всичко и може всичко. Поне така си мисли. Най-обича да спори за термини с неграмотните си подчинени. Даже и да греши, подчинения трябва да премълчи, защото с него на глава не може да се излезе: например какво е WBMP…
2. Шефът трябва да провери как върви работа върху проектите. Най-удобно е няколко минути преди края на работното време: така подчинения ще трябва да остане след края на работния ден – поне докато шефът реши че е готов. Шефът може да не знае какво да каже и да говори глупости, но подчинения трябва търпеливо да изтърпи всичко – иначе ще се ядоса шефа.
3. Подчинените обичат да стоят след приключване на работното време… нали? Ако може всеки ден, а най-вече в петък… даже в петък може да останат повече от обикновенно.
4. Шефът е гадател. Той се опитва да отгатне какво иска клиента, вместо да го попита. В крайна сметка се оказва че е разгадал малкото дадена информация от клиента грешно. Шефът се чуства виновен, но нали има подчинени върху които може да си избие комплексите – те са виновни: нищо че работата която са свършили използвайки грешните инструкции на шефа отива на кино и всичко трябва да се прави наново.
5. Шефът трябва да си избире най-голямата скатавка и подмазвач от подчинените за свой фаворит. Все пак да се подмазваш на шефа пак е (интелектуален) труд, което от своя страна компенсира скатаването.
6. Подчинените на шефа трябва да използват колкото се може по-стари технологии. Голяма работа, че професионалистите от конкуренцията ползват с пъти по-модерна методика – нали все пак работата върви и всички подчинени са заети, много важно че качеството на продукцията е по-ниско и че отнема повече време.
7. Шефът трябва да има човек за всичко. Нищо, че на въпросния човек това не му е работата: основната му функция е да мълчи и да изпълнява. Нищо, че човекът няма нужната квалификация: както вече казахме качеството не е важно. За какво му е на шефа професионалист – той ще иска по-виока заплата, ще има собствено мнение, въобще професионалиста не е добър подчинен. Вместо това човекът за всичко ще се научи да се справя.
8. Шефът трябва да се кара с подчинените си главно за непрофесионални теми, които гравитират около “Все пак аз съм шефа, аз съм прав”. Шефът е учител и възпитател – той трябва да напътства заблудените си подчинени и да им дава важни житейски уроци, нищо че това няма нищо общо с професионализма.
9. Шефът трябва да повтаря термини научени от подчинените си. Особенно когато иска да намери някой невидим недостатък на подчинените си: с техните камъни по техните глави. Не е нужно да се притеснява, че ще изглежда глупаво като повтаря неща които не разбира – нали е шеф.
10. Шефът трябва да тормози тези подчинени които вършат най-много работа: те не бива да губят форма. Голяма работа, че въпреки всичко се опитват да са коректни и да са професионалисти. Много важно, че конкурентните фирми търсят готови обучени професионалисти, и дават по-високи заплати. Какво толкова, че никой не се задържа повече от 2-3 години: все пак шефът ще може да се хвали, че им е тикнал хляба в ръцете. Шефът не трябва да се притеснява, че всички напускат точно когато станат “професионалисти” – и не е вярно, че тогава “професионалистите” се осъзнават, че заплащането което получават не съответства на нещата което трябва да правят и търпят – професионално или не.
11. Маймуни. Точно така, когато шефът говори за подчинените си, трябва да използва термина “маймуни”. Много точен термин, който най-добре илюстрира превъзхотсвото на шефа.
12. Екип. Ние (шефа и маймуните) сме екип. Поне шефа все това повтаря на маймуните.
13. Истинският подчинен (на шефа) не пуши, не яде, не губи време в обедни почивки или ходене до тоалетната. Всичкото време на подчинения е посветено на (вниманието на) шефа.
14. Тоалетна хартия. Подчинените трябва сами да си носят тоалетна халтия. Шефът не трябва да се занимава да купува тоалетна хартия, или сапун, или електричешки крушки. Шефът е зает с други по-важни работи, и не може да си губи времето.
15. Температурата на работното място не е важна. Тя е само повод на подчинените да си намират за какво да се оплакват.
16. Шефът трябва да обясни на недоволните си подчинени, които са решили да напускат, че фирмата от която си тръгват е водеща в бранша, и че няма да има къде да отидат. Единственото място за развитие е при шефа.
17. Ако някой от напусналите подчинени успее да да си намери добре платена работа, шефът трябва да го изнуди за няколко хиляди “пропуснати ползи”. Шефът е страшен: толкова страшен, че чак не разбира как записват “заплахите” му на телефон. Шефът сигурно не знае, че телефоните не са като едно време и че имат бързи бутони за гласови бележки. Сега, за колко ли хиляди подчинения може да изнуди шефа използвайки записаните заплахи… Няма, подчинения е глупав и ще постъпи колегиално – няма да прави проблеми; само от време на време може да се забавлява да слуша куриозния запис.

Хайде за финал едно клише: някои неща наистина биха били смешни, ако не бяха страшни.

PS. Докато съм на темата: http://www.toxicboss.com/store/employeepostertext.htm

ози път отново ще се опитам да не бъда многословен, въпреки че не съм писал отдавна. Убедих се, че повечето приказки размиват нещата. Чували ли сте репликата „Не съм го очаквал от теб…“? Май е един от тези изрази, които от честата си употреба са изгубили истински си смисъл, както например е и думата „приятел“. Какво наистина „очакват приятелите“ от мен?

За начало ще започна с уточнението, че това което ще последства като заключение не е „по принцип“, а по скоро е повтарящо се неприятно изключение. Повтарящо, защото се е случвало с няколко „приятеля“. Неприятно, защото е неприятно да разбера колко съм се заблуждавал за някои много очевидни неща. Все пак окуражаващо е, че това не важи за тези, които са ми истински „приятели“, и не ме разочароват в това което аз „очаквам от тях“.

Отново на темата – какво наистина „очакват приятелите“ от мен? Очакват да им се помага когато поискат услуга от мен. Очакват услугата да се направи веднага. Очакват да съм винаги на разположение (за услуги). Очакват да съм винаги усмихнат. Очакват да нямам мнение (или поне да не го изразявам) , когато съм обиден. Очакват да имам безкрайно доверие към тях, независимо колко издънки правят. Очакват да имам безкрайно търпение към тях – както докато им правя услугите, така и когато аз очаквам някоя услуга от тях.

Пиша всичко това защото не искам никой да остава с грешно впечетление. Някой се въобразява, че това да му правя услуги, е нещо като привилегия която ми е дадена от него, и аз трябва да съм поласкан, че от всички „приятели“ именно аз съм избран за да помогна. Грешка. Може би сам съм си виновен – от многото услуги някой може да си внуши, че аз съм длъжен да помагам на всеки, независимо от отношението им към мен. Приемат помощта ми за даденост. Грешка. Предполагат, че доверието ми и търпението ми са безкрайни. Грешка. Предполагат, че няма граници. Грешка.

Всеки си има граници. Лъжливото внушение, че няма граници, кара някои да стигнат толкова далеч, че казвайки някоя клиширана фраза да изхарчат и малкото „приятелски“ кредит, който им е останал. Въпреки, че някои от негативните ми качества са липсата на търпение и неоправданата ми в ситуации арогантност, аз се опитвам съвсем съзнателно да провявам повече търпение и разбиране спрямо моите „приятели“. Сега не мога да разбера дали е оправдано – и то отново може би защото съм се заблуждавал, че някой оценява това което правя за тях. Поне към „приятелите“ от повтарящото се неприятно изключение. Не знам какъв точно ефект е бил очакван да се постигне с реплика като „Аз повече не искам нищо от теб“. Знам каква ще е реакцията, диктувана от арогантноста ми и нараненото ми честолюбие:

„Внимавай какво си пожелаваш – току виж че се е сбъднало“.

PS. Бързах да напища това, докато са ми пресни впечетленията, а и най-вече преди да съм се размекнал отново и да простя на провинилия се „приятел“. Както често повтарям напоследък (докато пиша документация) – „Казаното заминава, написаното остава“. А пък и е крайно време да кажа и нещо друго – или ¡No Pasarán! или Basta! – само не питайте какво означават.

армен Парис е просто невероятна. Разбрах зе нея случайно – преди няколко седмици имаше концерт в България и по този повод гостува на Джаз FM. Интервюто ми беше достатъчно за да стана моментален почитател на нейната музика. Препоръчвам го на всички които са отегчени от „латино“ музиката в момента и търсят нещо ново и интересно. Песните и са повлияни от традиционен жанр в испанския фолклор наречен „хота“, като са примесени с много други „етно“ ритми. Резултатът е невероятен! За сега има издадени два албума – Pa`Mi Genio и Jotera Lo Serás Tú, но те са предостатъчни да оцените таланта на Кармен Парис.

се още съм ядосан заради забиването на браузера ми, но тъй като днес е почивен ден за мен (за разлика от останалите които отработват петъка преди празника следващата седмица) ще се опитам отново да пиша (няма да се оставя да ме победи системата, нали).

Вдъхновението ми за проваленото публикуване беше работата на Алън Мур и начина по който големите компании се отнасят към труда му. Всъщност “компаниите” са двете лица на една и съща корпорация, защото Vertigo са подразделение на DC Comics, които пък са собственост на Warner. Компанията за която последно пишеше America’s Best Comics, които са подразделение на Wildstorm на Джим Лий (Jim Lee). Тази компания беше от основателите на Image Comics през 1992 година, но след като Джим Лий продаде Wildstorm на DC, Алън Мур отново се оказа в ситуацията да работи за големия брат Warner.

Алън Мур е човека, който преобърна света на комиксите, и който все още продължава да изненадва всички с невероятната си работа. Преди него никой не би помислял, че историите са наистина важни при писането на комиксите, защото винаги визуалното начало е било водещо. Има комикси които правят изключение в ерата “преди Мур”, но те само доказват правилото за пренебрегването на важността на историите зад комиксите. Талантът на Алън Мур не остава незабелязан от машината за пари Холивуд, които намират поредния творец за експлоатация. Първата негова екранизация е “From Hell” с Джони Деп от 2001 година, като резултата е сравнително добър като се има предвид че има аспекти на комикса, които не са експлоатирани, но все пак основните емоции и настроения са предадени успешно. Илюстрациите на комикса си имат собствена естетика на нарочно търсен суров и грубоват вид в черно-бял графичен формат, докато филма създава собствена визия, която въпреки цветния се вид се обляга на контраста на тъмните тонове и червеното.

Втората екранизация е отчайващо слаба. Ако във “From Hell” е следвана историята много отблизо, и режисьора си е позволил само да изгради друга визуална среда, пречупена през кинематографически по-привлекателна призма, то във “Лигата на необикновените” (The League Of Extraordinary Gentlement) Холивуд се е развихрил в пълната си стихия. Идеята на Алън Мур в издадения от America’s Best Comics комикс е да съчетае любими литературни герои в едно изключително приключение, което с всяка следваща част се превръща в интелектуално предизвикателство и опияняващо и увлекателно преживяване. На Холивуд обаче това не му е достатъчно, и всичко започва да се американизира в името на зрителя (Алън Мур е англичанин, и ако имате късмета да разгледате някои от работите му, ще видите, че в тях желанието да се угажда на читателя липсва – за разлика от mainstream компаниите и техните автори). Така, за да е по-лесно смилаемо, към необикновения състав се добавя и Том Сойер, който вече е пораснал в млад мъж жаден за приключения. Добавен е и Дориан Грей, с който филма се опитва да скрие неочакван обрат, който пък за съжаление е съшит с бели конци. За така получилия се миш-маш Холивуд съчинява собствена история, без да се обляга на брилянтния труд на Алън Мур, и резултата и наистина катастрофален. Толкова е зле, че чак Шон Конъри се закани да не се снима повече в киното, след ролята му на Куотърмейн в получената се боза.

нес се опитах да пиша, но след едночасово събиране и подреждане на информация, тъпата Mozilla заби и се осра всичко.

тдавна не съм писал в блога, и едва ли и сега ще успея да напиша нещо кой знай колко интелигибелно, но нали съм отпуска и не мога да се оплаквам че не съм намерил време, заради това и аз се записвам с нещо ново за публикуване. Мога да се похваля какъв подарък получих от разходката до Велико Търново – една много готина касичка „калинка“. Мога и да се оплача, че още нямам отговор от DynamicDrive. Мога да споделя че знам адресите на два нови блога: Nelitka и Serena-Book. Ами май това е за днес … а да, и на блога на Емо има нова история за Виктор Ботев!

т много време се каня да публикувам това, и днес май ще успея. Един от хората на който истински се възхищавам показа че е в час. Миналата година след като прочетох един транскрипт от официалната страница на Live, разбрах че е Ед Ковалчик блогва. Даже и да не сте фенове на групата, хвърлете един поглед на писанията му; има много нища които ще ви удивят. По време на Live 8 концертите изтървах преставянето на Ед, но по нещата които прочетох всички казват че изпълнненията са сравними само с Throwing Copper.

юбимите ми мама и татко пак ме изненадаха с невероятен подарък в началото на иначе безкрайно горещия и рутинно депресиращ месец Август. Можете ли да познаете какво е това?